Skip to content

Монарсите на Великобритания


Royal Coat of Arms of the United Kingdom.svgТова е списък + по-важните факти за всеки един монарх на Великобритания.

Династия Стюарт

Анна Стюарт

Anniex.jpg
Става кралица на Англия, Ирландия и Шотландия на 8 март 1702. На 1 май 1707 когато Англия и Шотландия се обединяват, тя става първия суверен на Великобритания. Кралица Анна е последния монарх от династията на Стюартите. Тя е втора дъщеря от брака на Джеймс II и Ан Хайд. Родена е през 1665 г. Тя не играе роля при царуването на баща си, но взема дейно участие при Славната революция от 1688 г. Ан се жени за датския принц Георг, но двамата нямат наследник, тъй като губи 17 деца в дългогодишна битка със заболяването на кръвта: порфирия. Ан умира през 1714 г. на 49 годишна възраст.

След смъртта на Уилям III, Ан която е дъщеря от протестантския брак на Джеймс II и самата тя е протестантка е достоен наследник на короната. Самата тя няма конфликт с Парламента, но е принудена да присъства редовно на заседанията на правителството, за да държи под контрол полубрат си Джеймс. Най-важното конституционно дело през царуването на Ан е пълното обединение на Англия и Шотландия в една държава – Велика Британия (Ирландия е присъединена към съюза през 1801 г.).

Чертата на Стюартите да разчитат на своите любимци се проявява при Ан. Нейната най-голяма довереница е Сара Чърчил, която има огромно влияние върху кралицата. Съпруг на Сара е херцог Марлборо, който печели няколко победи над французите във Войната за испанското наследство. Ан и Сара са неразделни. Сара грубо използва своята власт над кралицата и често я оскърбява публично. Междувременно консерваторите правят Абигейл Хил камериерка в кралския двор, за да осигурят нуждата на Ан от обич и съчувствие. Откакто Ан е привързва към новата си камериерка, се октрива въпросът за наследството на короната, което води до разгорещен спор между Ан и Марлборо. Връзката на Ан и Чърчил се разпада и въпреки победите на херцога , той е отстранен от държавна служба, а Сара е игнорирана за сметка на Абигейл Хил.

Много от конфликтите в Англия са резултат от раждането на двупартийната система в управлението: консерватори и виги. Двете партии се борят за мнозинство в парламента и контрол над Ан. Възпитанието и като Стюарт я кара да приеме кандидата на консерваторите за наследник на короната- полубрат и Джеймс, но в крайна сметка тя приема кандидата на вигите: Хановерския граф Георг.

Управление 8 март 1702 – 1 август 1714
Съпруга на принц Георг
Лондон
Починала 1 август 1714 (на 49 години)
Лондон
Погребана в Уестминстърско абатство, Лондон
Предшествана от Уилям III
Наследена от Джордж I
Династия Стюарти
Баща Джеймс II
Майка Ан Хайд

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

Династия Хановер


Джордж I

Anonymous 18th century portrait King George I.jpg

Роден Георг Лудвиг фон Хановер (на немски:Georg Ludwig von Hanover), електор на Хановер от 1689, както и крал на Великобритания и Ирландия от 1714 до смъртта си. Джордж I е роден в Долна Саксония, днес част от Германия. Наследява земите и титлата на херцог на Брунсуик-Люнбург. Поредица войни разширяват земите му и в 1708 той става принц-електор на Хановер. На 54 годишна възраст след смъртта на Великобританската кралица Анна, Джордж се възкачва на английския трон като първия монарх от династията Хановер. Въпреки, че над петдесет католици имат по-близка кръвна връзка с покойната кралица, договорния акт от 1701 изрично забранява католици да наследяват британската корона. В знак на несъгласие, католическите якобинци опитват ,неуспешно,държавен преврат, в който да заменят Джордж I с католическия полу-брат на Анна, Джеймс Стюарт.

При царуването на Джордж I, властта на монархията изчезва и Британия започва своя преход към кабинетната система на управление, на чело с премиер-министър. Към края на царуването му, властта е държана от сър Робърт Уолпоул, де факто първи премиер-миниртър на Великобритания. Джордж I умира по време на посещение в родния си Хановер в 1727.

Управление 1 август 1714-11 юни 1727
Коронация 20 октомври 1714
Пълно име Георг Лудвиг фон Хановер
Други титли Електор на Хановер
Роден 28 май 1660
Оснабрюк или Хановер
Починал 22 юни 1727
11 юни 1727(стар стил)
Оснабрюк
Погребан в 4 август 1727
Лайншлос, Хановер, по-късно
Харенхаузен, Хановер
Предшественик Императрица Анна
Потомци Джордж II
София Пруска
Наследник Джордж II
Брак София Доротеа от Сел
Династия Хановер
Баща Ернест Август, Електор на Хановер
Майка графиня София от Хановер

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Джордж II

George II 1755-1767.jpg

Роден Георд Август фон Хановер (на немски:Georg August von Hanover) е крал на Великобритания и Ирландия, херцог на Брунсуик-Люнбург и Архисъкровищник и принц-електор на Свещената Римска империя. Той е последния британски монарх роден извън Британия. Запомнен за множеството конфликти с баща си и по-късно със сина си Фредерик. В управлението си показва слаб интерес към политиката, оставяйки го в ръцете на Парламента. Той е също така и последният британски монарх, който повежда войските си в битка (Битката при Детинген, 1743).


Управление 11/22 юни 1727-23 октомври 1760
Коронация 11/22 октомври 1727
Пълно име Георг Август фон Хановер
Роден 30 октомври (9 ноември стар стил) 1683
Двореца Харенхаузен, Хановер
Починал 25 октомври 1760
Дворец Кенсингтън, Лондон
Погребан в 11 ноември 1760, Уестминстърско абатство
Предшественик Джордж I
Наследник Джордж III
Брак Каролина от Ансбах
Династия Хановер
Баща Джордж I
Майка София Доротеа от Сел

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
Джордж III

George III of the United Kingdom-e.jpg

Джордж III (Джордж Уилям Фредерик, на английски: George William Frederick) е крал на Великобритания и крал на Ирландия от 25 октомври 1760 до 1 януари 1801, а от този момент до края на живота си — първи крал на Обединеното кралство Великобритания и Ирландия. Освен това той е и херцог на Брауншвайг-Люнебург (Хановер), а на 12 октомври 1814 получава и титлата крал на Хановер. Джордж III е третият британски монарх от Хановерската династия.

При управлението на Джордж III Великобритания и Ирландия са обединени, образувайки Обединеното кралство. По същото време обаче Великобритания губи много от своите колонии в Северна Америка, които образуват нова независима федерация — Съединените американски щати (САЩ).

Джордж III страда от умствено заболяване, считано днес за следствие от порфирия. След поредната криза през 1811 най-големият му син Джордж, принц на Уелс, управлява като принц-регент. След смъртта на Джордж III той наследява баща си под името Джордж IV.

Управление 25 октомври 176029 януари 1820
Коронация 22 септември 1761
Пълно име Джордж Уилям Фредерик, Джордж III
Роден 4 юни 1738
Лондон, Великобритания
Починал 29 януари 1820
замък Уиндзор, Великобритания
Предшественик Джордж II
Наследник Джордж IV
Династия Хановерска династия

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Джордж IV

Джордж IV 

Джордж IV (Джордж Огъстъс Фредерик, на английски George Augustus Frederick) е крал на Обединеното кралство Великобритания и Ирландия и крал на Хановер от 1820 до смъртта си през 1830. От 1811 той е принц-регент, управляващ от името на баща си Джордж III, страдащ от умствено заболяване.

Джордж IV е най-голямият син на Джордж III и Шарлот и е роден на 12 август 1762 г. Той се жени тайно за своята първа съпруга, вдовицата католичка Мери Фитзбърт през 1785 г., без разрешението на баща си. Със заповед на баща му бракът е обявен за незаконен. На принц Джордж е заявено, че ако бракът му с католичка продължи, той няма да властва. През 1795 г. Джордж се жени за братовчедка си Каролина фон Брауншвайг-Волфенбутел, от която има една дъщеря, която умира на 26.06.1830 г. , след стомашно заболяване.

Джордж е противоположност на баща си- консерватор в политиката и с многобройни любовни връзки. Въпреки възмутителните му любовни връзки и големи разходи, той е голям покровител на изкуствата. Той прави огромна колекция книги за своя баща, която е дарена при създаване библиотеката на Британския музей и вдъхновява стила на „регентството“ в архитектурата. Екстравагантността на Джордж се проявява във време на голяма бедност и мизерия, причинени от войните с Наполеон и промените, дошли след промишлената революция.

Влюбчивата природа на Джордж е спорна. Като принц- регент той има много любовници, докато не се жени за Мария (тайно). След разтрогването на брака им от съда, той отново се връща към многобройните любовни връзки, докато не се предава на желанието на баща си да се ожени за Керълайн. Двойката се ненавижда и от брака им се ражда само една дъщеря през 1796 г. Керълайн заминава с детето за Италия и се връща чак когато Джордж наследява баща си, за да претендира за правата на кралица. Джордж попречва на коронацията и отричайки правото и да бъде кралица.

Джордж IV умира през 1830 г. Наследен е от брат си Уилиам IV.

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Уилям IV

Уилям IV 

Уилям IV (Уилям Хенри, на английски William Henry) е крал на Обединено кралство Великобритания и Ирландия и крал на Хановер от 26 юни 1830 до смъртта си. Той е син на крал Джордж III и по-малък брат и наследник на крал Джордж IV. В младостта си той служи във военноморския флот и по-късно е наричан краля-моряк.

При управлението му са извършени някои важни реформи: променен е законът за бедните, демократизирано е общинското управление, ограничен е детският труд и е забранено робството в Британската империя. Най-важната законодателна промяна е Актът за реформа от 1832, който изменя британската избирателна система. Уилям се меси в политиката много по-малко от брат си и баща си, но е последният монарх, назначил министър-председател срещу волята на Парламента (през 1834).

Роден: 21 август 1765
Лондон, Великобритания
Починал: 20 юни 1837
Уиндзор, Великобритания

––––––––––––––––––––––––––

Виктория


Queen Victoria by Bassano.jpg

Виктория (пълно име Александрина Виктория; на английски Alexandrina Victoria) е кралица на Обединеното кралство от 20 юни 1837 до своята смърт. Управлението ѝ продължава над 63 години, по-дълго, отколкото на всеки друг британски монарх. Освен кралица на Обединеното кралство Великобритания и Ирландия тя е първият монарх, използвал титлата императрица на Индия.

Управлението на Виктория е свързано с териториалната експанзия на Британската империя. Викторианската ера съвпада с Индустриалната революция, период на дълбоки обществени, икономически и технологични промени в Обединеното кралство. Виктория е и последният монарх от Хановерската династия, нейният наследник е от династията Сакс-Кобург-Гота.

Ранни години на Виктория

Бащата на Виктория, принц Едуард Огъстъс, херцог на Кент, е четвърти син на Джордж III. Херцогът на Кент, както много други синове на Джордж III, се жени късно. Най-големият, уелският принц Джордж (бъдещият крал Джордж IV) се жени, но има само една дъщеря, принцеса Шарлота Августа. Когато тя умира през 1817, останалите синове на Джордж III бързат да се оженят и да създадат потомство, така че да продължат родословната линия. Така, на петдесетгодишна възраст, херцогът на Кент се жени за Виктория фон Сакс-Кобург-Заалфелд, сестра на съпруга на принцеса Шарлота и бъдещ крал на Белгия Леополд и вдовица на Карл фон Лайнинген. Виктория, единственото дете на двойката, е родена в двореца Кенсингтън в Лондон на 24 май 1819.

Макар и кръстена Александрина Виктория, още от своето раждане тя е известна официално като принцеса Виктория Кентска, а в семейството е наричана Дрина.[1] Бащата на принцеса Виктория, херцогът на Кент, умира от пневмония осем месеца след раждането ѝ. Дядо ѝ, Джордж III, умира сляп и луд по-малко от седмица по-късно. Чичото на принцеса Виктория, принцът на Уелс, наследява короната и става крал Джордж IV. Въпреки че е на предна позиция в реда на наследяване, в първите си години Виктория учи само немски, родният език на майка ѝ и на гувернантката ѝ. След като става на три години започват да ѝ преподават английски. По-късно тя научава още италиански, гръцки, латински и френски език[2][3].

Когато принцеса Виктория Кентска става на единадесет години, нейният чичо, Джордж IV, умира бездетен, оставяйки трона на своя брат Уилям IV. Тъй като новият крал е бездетен, младата принцеса Виктория става предполагаем престолонаследник. Тъй като по това време законът няма специални предписания за деца-монарси, Виктория би управлявала страната като възрастен. За да предотврати такова развитие, през 1831 Парламентът гласува Закона за регентството, според който майката на Виктория, херцогинята на Кент, би действала като регент по време на малолетието на кралицата. Парламентът игнорира съществуващия прецедент и не създава съвет, ограничаващ правата на регента.

Принцеса Виктория среща бъдещия си съпруг, принц Алберт фон Сакс-Кобург-Гота, когато е на шестнайсет години. Той е неин първи братовчед, а баща му е брат на херцогинята на Кент. Чичото на принцеса Виктория, крал Уилям IV, не одобрява връзката, но съпротивата му не успява да разубеди двойката.

Начало на управлението на Виктория

Уилям IV умира на 20 юни 1837 на 67-годишна възраст, оставяйки трона на Виктория. Тъй като младата кралица е навършила осемнайсет години малко преди това, регентството не е необходимо. По Салическия закон при наличието на мъжки наследник жена не може да управлява Кралство Хановер — държава, имаща общ монарх с Великобритания от 1714. Така Хановер е наследен не от Виктория, а от чичо ѝ, Ернст Аугуст I. Тъй като кралицата е още неомъжена и бездетна, той става също и престолонаследник на британската корона.

Когато Виктория се възкачва на трона, правителството е контролирано от партията на вигите, която е на власт от 1830. Министър-председателят Уилям Ламб, 2-ри виконт на Мелбърн, се превръща в основен източник на влияние за политически неопитната кралица, разчитаща на неговите съвети. Правителството на Мелбърн не се задържа дълго, поради нарастващата си непопулярност и най-вече поради затрудненията в управлението на колониите. В Канада Великобритания е изправена пред въстание, а в Ямайка колониалното законодателно събрание протестира срещу британската политика като отказва да гласува закони. През 1839, неспособно да се справи с тези проблеми, правителството на лорд Мелбърн подава оставка.

Кралицата натоварва Робърт Пийл от партията на торите да състави ново правителство, но е изправена пред Кризата на спалнята. По това време е обичайно министър-председателят да назначава членовете на кралското домакинство и това често се прави според партийни предпочитания. Много от дамите на спалнята на кралицата са съпруги на виги и сър Робърт Пийл иска да ги замени със съпруги на свои привърженици. Виктория силно се противопоставя на отстраняването на тези дами, които счита за свои приятелки, а не за членове на церемониална институция. Сър Робърт Пийл решава, че не може да управлява при тези обстоятелства и подава оставка, оставяйки Мелбърн да се върне на власт.


Женитба на Виктория

Кралицата се омъжва за принц Алберт на 10 февруари 1840 в двореца Сейнт Джеймс. Алберт обикновено е наричан принц-консорт, въпреки че официално получава титлата едва през 1857.

По време на първата бременност на Виктория осемнайсетгодишният Едуард Оксфорд се опитва да я убие, докато се движи, заедно с принц Алберт, с карета в Лондон. Оксфорд стреля два пъти, но не успява да я улучи. Той е съден за държавна измяна, но е оправдан поради невменяемост. Лудостта на Оксфорд е оспорвана, възможно е просто да е търсил популярност. Според мнозина зад атентата стои чартистка конспирация, а според други той е организиран от привърженици на престолонаследника, краля на Хановер. Тези конспиративни теории предизвикват вълна от патриотизъм и лоялност из цялата страна.

Опитът за убийство не оказва въздействие върху здравето или бременността на кралицата. Първото дете на кралската двойка, наречено Виктория, е родено на 21 ноември 1840. От щастливия брак на Виктория и принц Алберт се раждат още осем деца. Алберт е не само съпруг на кралицата, но също и важен политически съветник, замествайки лорд Мелбърн като водеща фигура в живота ѝ. Намерила нов партньор, Виктория вече не разчита на дамите-виги в двора си. Така, когато вигите на Мелбърн губят изборите през 1841 и са заменени от торите на Пийл, Кризата на спалнята не се повтаря. Виктория продължава тайно да си пише с лорд Мелбърн, но влиянието му постепенно намалява с нарастването на това на принц Алберт.

На 13 юни 1842 Виктория прави първото си пътуване с влак, изминавайки разстоянието от Слау близо до замъка Уиндзор до Падингтън в Лондон със специален кралски вагон, предоставен от Голямата западна железница. Заедно с нея са съпругът ѝ, принц Алберт, и инженерът на Голямата западна железница Айзъмбард Кингдъм Брънел.

През 1842 са направени три опита за убийството на кралицата. На 29 май Джон Френсис, най-вероятно търсещ известност, насочва пистолет срещу нея, но не успява да стреля. На следващия ден той отново се опитва да стреля по нея, но не улучва. Той е осъден за измяна, но смъртната му присъда е заменена с доживотна каторга. Според принц Алберт тези опити са окуражени от оправдаването на Оксфорд през 1840. На 3 юли, дни след присъдата срещу Френсис, друго момче, Джон Уилям Бийн, се опитва да стреля по кралицата. Въпреки че оръжието му е заредено само с хартия и тютюн, престъплението му подлежи на смъртна присъда. Принц Алберт чувства, че такова наказание е твърде тежко, и окуражава Парламента да приеме закон, според който насочването на оръжие срещу кралицата, удрянето ѝ, хвърлянето на предмет по нея или показването на оръжие в нейно присъствие с цел да бъде уплашена се наказва със седем години затвор и бой с камшик. Така Бийн е осъден на осемнадесет месеца затвор. Нито той, нито други, нарушавали закона по-късно, не са наказвани с бой.


Ранновикторианска политика (Виктория)

Правителството на Пийл се изправя пред криза, свързана с отменянето на Зърнените закони. Много тори (вече известни също като консерватори) се противопоставят на отмяната, но някои от тях (пийлитите) и повечето виги я подкрепят. Пийл се оттегля през 1846, след като отмяната е гласувана с малко мнозинство, и е заменен от лорд Джон Ръсел. Неговото правителство, макар и съставено от виги, не е харесвано от кралицата. Особено неприятен за Виктория е външният секретар Хенри Джон Темпъл, трети виконт Палмерстън, който често действа без консултации с кабинета, министър-председателя или кралицата. През 1849 Виктория подава оплакване до лорд Джон Ръсел, твърдейки, че Палмерстън е изпратил официални съобщения до чужди лидери без нейно знание. Тя повтаря протеста си през 1850, но без успех. Едва през 1851 лорд Палмерстън е отстранен от служба. В този случай той без консултации с министър-председателя обявява подкрепата на британското правителство за държавния преврат във Франция.

Периодът, в който Ръсел е министър-председател, се оказва и лично неуспешен за кралица Виктория. През 1849 един безработен и недоволен ирландец, на име Уилям Хамилтън, се опитва да уплаши кралицата, стреляйки със зареден с барут пистолет в нейно присъствие. Той е обвинен по закона от 1842. Признава се за виновен и получава максималната присъда от 7 години каторга. През 1850 кралицата е ранена от може би лудия бивш офицер Робърт Пейт. Докато пътува с карета, Пейт я удря с бастуна си, смачквайки бонето ѝ и успявайки да я удари. Пейт е съден, не успява да докаже своята невменяемост и получава същата присъда като Хамилтън.

През 1851 се провежда първото Световно изложение. Организирано от принц Алберт, то е официално открито от кралицата на 1 май 1851 г. Въпреки страховете на мнозина, то се оказва невероятен успех и приходите са използвани за създаването на Южнокенсингтънския музей, по-късно наречен Музей Виктория и Алберт.

Правителството на лорд Джон Ръсел пада през 1852, когато министър-председател става консерваторът Едуард Смит-Стенли, 14-ти граф на Дерби. Лорд Дерби не остава дълго на власт, тъй като не успява да запази мнозинство в Парламента. Той подава оставка след по-малко от година на поста. Виктория вече няма търпение да приключи този период на слаби кабинети. И кралицата, и съпругът ѝ енергично насърчават създаването на коалиция между виги и пийлити. В крайна сметка е съставено такова правителство, водено от пийлита Джордж Хамилтън-Гордън, 4-ти граф на Абърдийн.

Един от най-значимите актове на новото правителство е включването на Обединеното кралство в Кримската война през 1854 на страната на Османската империя срещу Русия. Точно преди влизането на Великобритания във войната слухове, че кралицата и принц Алберт предпочитат страната на руснаците, намаляват популярността на кралската двойка. Въпреки това, Виктория публично обявява недвусмислена подкрепа за войските. След края на войната тя създава кръста Виктория, награда за храброст.

Тъй като действията му по време на войната се оспорват от мнозина, лорд Абърдийн се оттегля през 1855 и е заменен от лорд Палмерстън, с когото кралицата се примирява. Палмерстън също е отстранен през 1857, поради непопулярно поведение във военен конфликт, Втората опиумна война. Той е заместен от лорд Дерби. Сред забележителните събития от управлението на Дерби е Сипайския метеж срещу управлението на Британската източноиндийска компания в Индия. След потушаването на бунта, Индия е поставена под прякото управление на короната, макар че титлата императрица на Индия е въведена по-късно. Вторият кабинет на Дерби не се задържа повече от първия. Той пада през 1859 и Палмерстън се връща на власт.

Вдовство (Виктория)

Принц-консортът умира през 1861, оставяйки Виктория в почти постоянно състояние на траур и носеща черно до края на живота си. Тя избягва публични прояви и рядко стъпва в Лондон през следващите години, което ѝ спечелва прякора вдовицата от Уиндзор. Тя гледа на своя син, принцът на Уелс, като на лекомислен и безотговорен младеж, обвинявайки го за смъртта на баща му. Виктория започва все повече да разчита на своя шотландски слуга Джон Браун. Въпреки твърденията за романтична връзка или дори таен брак между двамата, те никога не са решително доказани. Слуховете за това донасят на Виктория прякора госпожа Браун.

Изолацията на Виктория силно намалява популярността на монархията и дори окуражава засилването на републиканското движение. Въпреки че изпълнява официалните си задължения, тя не участва активно в управлението, оставайки уединена в кралската си резиденция. Междувременно Парламентът гласува един от най-важните британски закони на 19 век, Актът за реформа от 1867. Лорд Палмерстън енергично се противопоставя на избирателната реформа, но правителството му пада след неговата смърт през 1865. Той е наследен от граф Ръсел, а след това от лорд Дерби, при чието управление е приет Актът за реформа.

Гладстон и Дизраели (Виктория)

През 1868 на власт идва човекът, оказал се любимият министър-председател на Виктория, консерваторът Бенджамин Дизраели. Правителството му обаче скоро пада и той е заменен от Уилям Гладстон, член на Либералната партия, както става известна коалицията на виги и пийлити. През цялата си кариера Гладстон е известен като противник както на Виктория, така и на Дизраели. Кралицата веднъж отбелязва, че той се обръща към нея, като че ли тя е митинг. Тя не харесва Гладстон, както и неговата политика, като в същото време се възхищава от Дизраели. При правителството на Дизраели, в началото на 1870-те, кралицата започва постепенно да излиза от постоянния си траур и изолация. С окуражаването на своето семейство тя става по-активна.

През 1872 Виктория претърпява шестия си инцидент с оръжие. Докато слиза от карета, седемнайсетгодишен ирландец, Артър О’Конър, се втурва срещу нея с пистолет в едната ръка и петиция за освобождаване на ирландски затворници в другата. Пистолетът не е зареден. Намерението на младежа вероятно е да принуди Виктория да приеме петицията. Джон Браун, намиращ се до кралицата, събаря момчето на земята преди тя да успее да види пистолета. Той е награден със златен медал за смелостта си. О’Конър е осъден на каторга и телесно наказание според закона от 1842, но Виктория отменя втората част от присъдата.

Дизраели се връща на власт през 1874, когато империалистически чувства обхващат мнозина в страната и в Европа, включително новия министър-председател и кралицата. През 1876, окуражена от Дизраели, кралицата приема титлата императрица на Индия, която е официално призната с Акта за кралските титли. Виктория възнаграждава министър-председателя с титлата граф на Биконсфилд.

Правителството на лорд Биконсфилд пада през 1880, когато либералите печелят общите избори. Гладстон изоставя ръководството на Либералната партия четири години по-рано и кралицата натоварва със съставянето на правителство техният лидер в Камарата на представителите Спенсър Кавендиш, маркиз на Хартингтън. Той отказва с аргумента, че не може да има либерално правителство без Гладстон и той няма да служи под ръководството на друг. Виктория няма голям избор и назначава Гладстон за министър-председател.

Последното от покушенията срещу живота на Виктория става през 1882. Един луд шотландец, Родърик Маклийн, стреля по кралицата в нейната карета, но не улучва. След 1842 всеки нападател на кралицата е съден за дребно провинение с присъда до седем години, но Маклийн е съден за държавна измяна, наказуема със смърт. Той е оправдан поради невменяемост и е изпратен в лудница. Виктория показва силно раздразнение от присъдата „невинен, но луд“ и на следващата година насърчава въвеждането на присъда „виновен, но луд“.

Конфликтите на Виктория с Гладстон продължават и през следващите години. Тя е принудена да приеме предлаганите от него избирателни реформи, включително Актът за представителство на народа от 1884, който значително увеличава броя на избирателите. Правителството на Гладстон пада през 1885 и е заменено от кабинет на консерватора Роберт Гаскойн-Сесил, 3-ти маркиз на Солсбъри. Гладстон се връща на власт през 1886 и предлага Законопроект за ирландско самоуправление, който дава на Ирландия отделно законодателно събрание. Виктория се противопоставя на закона, който според нея подкопава Британската империя. Когато законопроектът е отхвърлен от Камарата на представителите, Гладстон подава оставка и позволява на Виктория да върне лорд Солсбъри като министър-председател.

Последни години на Виктория

През 1887 Обединеното кралство празнува златния юбилей на Виктория. Тя отбелязва 20 юни 1887, петдесетата годишнина от възкачването ѝ на трона, с банкет, на който са поканени петдесет европейски крале и принцове. На следващия ден тя участва в процесия, която по думите на Марк Твен „се простираше, докъдето поглед стига, в двете посоки“. По това време Виктория е извънредно популярен монарх. Скандалът с предпологаемата връзка със слугата ѝ затихва след смъртта на Джон Браун през 1883, което дава възможност кралицата да бъде възприемана като символ на висок морал.

Виктория е принудена още веднъж да изтърпи правителство на Уилям Гладстон през 1892. След провала на последния му Законопроект за ирландско самоуправление, той се оттегля през 1894, за да бъде заменен от либерала-империалист Арчибалд Примроуз, 5-ти граф на Роузбъри. През 1895 лорд Роузбъри е заменен от лорд Солсбъри, който остава на поста до края на управлението на Виктория.

Към септември 1896 Виктория вече е управлявала повече от всеки друг английски, шотландски или британски монарх. По нейно искане всички публични тържества са отложени до 1897, диамантения юбилей на кралицата. Колониалният секретар Джоузеф Чембърлейн предлага юбилеят да бъде превърнат във фестивал на Британската империя. Заради това са поканени министър-председателите на всички самоуправляващи се колонии, заедно с техните семейства. Процесията, в която участва и кралицата, включва войскови части от всяка британска колония или владение, както и войници, изпратени от индийските принцове, подчинени на Виктория като императрица на Индия. Празненаствата на диамантения юбилей са повод за силни прояви на привързаност към седемдесетгодишната кралица, която вече е прикована към инвалидна количка.

През последните години на Виктория Обединеното кралство е въвлечено в Англо-бурската война, която получава ентусиазираната подкрепа на кралицата. Личният ѝ живот е свързан с много трагедии, включително смъртта на сина ѝ, Алфред фон Сакс-Кобург-Гота, фаталното заболяване на дъщеря ѝ, императрицата на Германия, и смъртта на двама от внуците ѝ. Последната ѝ публична церемония е през 1899, когато поставя първия камък на новите сгради за музей на изящните изкуства, станал по-късно известен като Музей Виктория и Алберт.

Следвайки навика, придобит след овдовяването си, Виктория прекарва Коледа на 1900 във вилата Осбърн хаус на остров Уайт, проектирана от самия принц Алберт. Тя умира там на 22 януари 1901 след като е управлявала 63 години, 7 месеца и 2 дни – повече от всеки друг британски монарх в историята. Погребението ѝ се провежда на 2 февруари. След двудневно поклонение тя е погребана в Мавзолея Фрогмор до своя съпруг.

Виктория е наследена на трона от своя син, който управлява като Едуард VII. Смъртта на кралицата прекъсва управлението на Хановерската династия в Обединеното кралство. Едуард VII също като баща си, принц Алберт, принадлежи към династията Сакс-Кобург-Гота. Синът и наследник на Едуард VII, Джордж V, променя името на династията на Уиндзор по време на Първата световна война, тъй като Сакс-Кобург-Гота звучи твърде германско – това е един от ранните примери за политическа коректност

Наследство на Виктория


Осем от деветте деца на Виктория се женят за членове на европейски кралски семейства, а деветото, принцеса Луиза – за шотландски херцог. Много от останалите ѝ наследници също се женят в кралските фамилии на Европа, спечелвайки на Виктория името бабата на Европа. Към 2004 г. европейските действащи и бивши монарси, потомци на Виктория са: кралицата на Обединеното кралство, кралят на Норвегия, кралят на Швеция, кралицата на Дания, кралят на Испания, бившият крал на Гърция и бившият крал на Румъния.

На името на Виктория са наречени различни места по света: Виктория – щат в Австралия, Виктория – столицата на Британска Колумбия и Риджайна – столицата на Саскачеван в Канада, Порт Виктория – столицата на Сейшелските острови, Виктория – най-голямото езеро в Африка и Виктория – най-големият в света водопад с непрекъсната водна завеса.

Кралица Виктория изживява период на непопулярност в първите години на вдовството си, но през 1880-те и 1890-те става изключително харесвана. През 2002 г. Би Би Си провежда анкета за определяне на 100 най-велики британци и Виктория е поставена на осемнайсто място.

Нововъведенията на Викторианската епоха включват още пощенските марки, на първата от които, Черното пени (Penny Black) от 1840 г., е изобразен портрет на кралицата, както и железниците.

Управление 20 юни 1837 – 22 януари 1901
Коронация 28 юни 1838
Пълно име Александрина Виктория
Родена 24 май 1819
Лондон, Обединено кралство
Починала 22 януари 1901
Лондон, Обединено кралство
Погребана в Уиндзор, Обединено кралство
Предшественик Уилям IV
Наследник Едуард VII
Брак Принц Алберт
Баща Едуард Огъстъс, херцог на Кент и Стратърн
Майка Виктория фон Сакс-Кобург-Заалфелд

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Династия Сакс-Кобург-Гота

Едуард VII

Едуард VII 

Едуард VII (на английски: Edward VII), е крал на Великобритания и Ирландия, император на Индия (1901-1910), първи от династията Сакс-Кобург-Гота (по-късно преименувала се на Уиндзорска).

Алберт Едуард е първороден син на кралица Виктория и принц Алберт фон Сакс-Кобург-Гота. Тъй като майка му управлява дълго, той сяда на престола едва на 59 годишна възраст. До коронясването му е известен с кръщелното си име Алберт (умалително — Бърти), но като крал приема второто си име — Едуард, тъй като такова име не е имало в империята (и, което е по-важно, това име на много англичани им прилича на немско).

Преди възкачването на престола

Едуард притежава много от най-лошите черти на Хановерите. Родителите му го възпитават строго и той до края на живота си помни с лошо детството и юношеството си.

Като младеж, Едуард VII бил известен като голям любител на спорта, лова и нежния пол. Има няколко извънбрачни деца. Негови приятелки са били актрисите Лили Лангтри и Сара Бернар, както и известната красавица Алис Кепел, която пък е прабаба по майчина линия на Камила Паркър Боулс, съпруга на принц Чарлз. Камила също така става първо любовница, а по-късно и съпруга на Уелски принц.

Още като Уелски принц Едуард се жени през 1863 г. за Александра Датска, сестра на руската императрица Мария Фьодоровна. От този брак се раждат пет деца, включително бъдещият крал Джордж V.

Сватбата му с Александра му позволява до известна степен да се освободи от контрола на майка си, макар че тя продължава да го командва. Дори след смъртта на Алберт през 1863 г., Виктория не дава никаква официална политическа роля на сина си. Едуард се бунтува, имайки много любовници, отдавайки се на алкохол, залагания, спорт и пътешествия. Няколко пъти той е намесен в скандали, довели до развод, но съпругата му Александра винаги го поддържа.

Като монарх

Едуард се възкачва на трона след смъртта на Виктория през 1901 г., като денят на коронацията му, планиран първоначално през юни, е осуетен от остър пристъп на апендицит. Кралят е опериран успешно (по онова време това съвсем не е била рутинна операция и много хора са умирали) и коронацията е отложена за август. Едуард е много енергичен крал. Страховете на Виктория се оказват безпочвени: действията на Едуард във външната политика водят до съюзите на Великобритания с Франция и Русия и с изключение на недискретния му интимен живот, той има добро име пред нацията.

Външна политика

Въпреки неспокойния си личен живот и мнението на майка му за него като разсипник, Едуард води мирна политика, с изключение на Бурската война( 1899- 1902 г.), започната още при Виктория.

Многобройните му пътувания зад граница го превръщат във водеща фигура в междудържавните отношения. Много от европейските владетели са му роднини, което му позволява да играе активна роля в британската външна политика. Получава прозвището „Чичото на Европа“ (на английски: the Uncle of Europe), тъй като е чичо на няколко европейски монарси, царуващи по същото време, включително Николай II и Вилхелм II.

Кралят играе важна роля в създаването на Антантата, като посещава в официални визити Франция (1903) и Русия (1908) и сключва двустранни съглашения. Той е и първият британски монарх, посетил Русия. Макар в историческа перспектива тези стъпки да се оказват консолидация на силите преди Първата световна война, в очите на съвременниците си Едуард VII е «Миротворецът» (the Peacemaker), както и инициатор на френско-руския съюз. За сметка на това стремително започват да се влошават отношенията с Германската империя, тъй като той не обича кайзер Вилхелм II. В «едуардианската епоха» в страната се наблюдава увеличена шпиономания и германофобия.

Вътрешна политика 

Социалното законодателство е основната дейност на Парламента при царуването на Едуард. Законът за образованието от 1902 г. субсидира второстепенното образование, либералното правителство със серия действия подпомага децата, през 1908 г. е гласуван Закон за пенсиите на старите хора. През 1909 г. се създават Трудови борси, приема се Закон за здравното осигуряване, което води до конституционна криза, поради недостиг на средства от бюджета за такава социална политика. Бюджетът, внесен от премиер-министъра Дейвид Лойд Джорджв Парламента, предвижда увеличаване на данъците на богатите земевладелци и правителството на либералите е бламирано. Новият министър-председател Аскуит иска от Едуард да създаде нови места в Камарата на лордовете, за да може по този начин законът да мине, но кралят отказва. Едуард умира по време на конституционната криза на 68 годишна възраст, а кризата е разрешена следващата година.

След Англо-бурската война кралят участва активно в реформите в британския флот и военно-медицинската служба. Едуард поддържа и много активен социален живот, а модните му вкусове господстват в обществото. Ползва се с голяма популярност както на острова, така и по света. Той е първият държавен глава, който открива лично Олимпийски игри (Летните Олимпийски игри Лондон 1908).

Едуард е активен член на масонското движение и участва в много събрания в Британската империя и на континента.

Едуардианска епоха

Годините на царуване на Едуард се наричат „едуардианска епоха“ (по аналогия с викторианската епоха), като понякога се разширяват и до началото или дори до края на Първата световна война. Началото на периода съвпада с началото на новия век и с края на викторианската епоха. Докато кралица Виктория страняла от светския живот, Едуард е светски човек, обича пътуванията и налага нов стил на живот, повлиян от изкуството и модата на континентална Европа. Настъпват размествания в политическите пластове поради усилената политическа активност на нови слоеве от населението – работниците, процъфтяват социализмът и феминизмът. Обществото е силно разслоено и контрастът между хората от висшето общество, тънещи в разкош и лукс, и живота на обикновените хора низшите класи е огромен.

В областта на науката това е време на големи промени в Европа – започват да се присъждат Нобеловите награди, своите ключови трудове публикуват Айнщайн, Макс Планк и Зигмунд Фройд. В изкуствата това времето на разцвет на стила Ар Нуво.

Роден: 9 ноември 1841
Бъкингамски дворец, Лондон
Починал: 6 май 1910
Бъкингамски дворец, Лондон


––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Династия Уиндзор

Джордж V

Джордж V е британски монарх, втори син на Едуард VII и Александра Датска.

Дълго време е в сянката на по-големия си брат Албърт и постъпва като офицер във Военноморския флот, където служи вярно на Короната. След смъртта на Албърт през 1892 г. е привикан в двора като пряк наследник на баща си. През 1893 г. се жени за Мери Тек, от която има четирима синове и една дъщеря.

Джордж V се възкачва на престола в момент на конституционна криза – спора за бюджета през 1910 г. Консерваторите от Камарата на лордовете са в в конфликт с либерално-лейбъристкото мнозинство в Камарата на общините заради социалната политика на правителството. Съгласява се да открие достатъчно перски места за либералите и така да бъде неутрализиран отпорът на консерваторите, като се отказва от правото си да наложи вето върху закона за бюджета.

През 1914 г. избухва Първата световна война. Джордж V прави инспекции на армията, като при една от тях пада от коня си и чупи таза си; тази болка го мъчи до края на живота му.

Световната икономическа депресия от 1929-1931 г. дълбоко засяга Великобритания, карайки Джордж V да убеди ръководителите на трите политически партии – консерватори, либерали, лейбъристи,) да съставят коалиционно правителство. В края на 1920-те години Джордж V и неговата династия Уиндзор (Сакс-Кобург-Гота приема това английско име, за да бъде възприемана като местна, а не като чужда на нацията) става една от малкото династии, които успяват да запазят положението си.

Отношенията между Обединеното кралство и останалата част от неговата империя търпи промени. През 1918 г. се създава независим парламент на Ирландия, а през 1920 г. островът е разделен на религиозен принцип – южната католическа част се отделя в независима република, а северната – Ълстър, в която преобладава протестантско население, остава под британска власт. Канада, Австралия, Нова Зеландия и ЮАР придобиват право на самоуправление. С акт в Уестминстър от 1931 г. се създава Общност на британските нации. Индия също получава известно самоуправление през 1935 г.

Джордж V, за разлика от баба си кралица Виктория и баща си, играе по-скромна роля в държавното управление.

Умира малко след сребърния юбилей на царуването си след серия от бронхитни атаки на 20 януари 1936 г.

Роден: 3 юни 1865
Лондон, Великобритания
Починал: 20 януари 1936
Сандрингам, Великобритания

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Едуард VIII

Едуард VIII 

Крал Едуард VIII (23 юни 1894 – 28 май 1972; Едуард Албърт Кристиан Джордж Андрю Патрик Дейвид Уиндзор, преди Уетин), по-късно принц и херцог, е вторият британски монарх от Уиндзорската династия. Едуард VIII е роден на 23.01.1894 г. Той е най-големият син на Джордж V и Мери Тек. Връзката му с американката Уолис Симпсън става причина да абдикира след 11 месечно царуване. Двамата с Уолис нямат деца. Умира през 1972 г.

Слуховете за връзката на Едуард с Уолис Симпсън, които се появяват след смъртта на баща му Джордж V, стават причина за конституционна криза. Църквата (чиято глава е Едуард) порицава развода на Симпсън, Парламентът отказва да ѝ даде титла, а нацията не е доволна от факта, че разведена жена ще бъде съпруга на краля. В английската история е нямало подобен прецедент, съпругата на краля да няма официална титла.

Ако Едуард е бил твърд в отстояването на позицията си, то кризата е щяло да отмине, но той предпочита да абдикира, за да не развали имиджа на монархията. Дадена му е титлата херцог на Уиндзор, жени се за Уолис Симпсън, напускат Англия и се отдават на светски живот. Съществуват изобилни сведения за неговите симпатии към и връзки с нацистка Германия[1]. Едуард има второто най-късо царуване в английската история, след това на Едуард V (1383 г.). Прецедентът кралят да се жени за разведена жена е сторил Хенри II, който се жени за Елеонор Аквитанска, която по-рано е разтрогнала брака си с френския крал Луи VII. Едуард абдикира по същия начин, както и Джеймс II, след като срещу него се обединяват партиите в Парламента.

Едуард е бил много популярен. Неговата съпруга, херцогинята на Уиндзор казва: „Той можеше да бъде голям крал, хората го обичаха.“

Статии в медиите :

„Същото обаче се отнася и за американката Уолис Симпсън. През 30-те години на миналия век въпросът как една толкова невзрачна жена може да омае Едуард VIII дотам, че да го накара да зареже управлението на държавата, е сред най-често задаваните в пресата. Явно има особен чар, след като успява да погребе един съпруг, да се разведе с втори и да се установи в Лондон с трети, преди да хване окото на краля. Самата тя реагира най-странно на разразилата се династическа криза — медиите твърдят, че когато научава за абдикацията на любимия си, казва “Ах, какъв безмозъчен глупак!“ и се разплаква. Тронът се освобождава за брата на Едуард — Джордж VI, който под натиска на кабинета лишава Уолис дори от полагащата “ се титла херцогиня. Карамболът довежда сегашната Елизабет II на престола и тя никога не забравя това. След смъртта на абдикиралия монарх през 1972-а племенницата му започва да плаща всички сметки на неговата жена, която се парализира в последните 8 години от живота си.

Роден: 23 юни 1894
Ричмънд, Англия
Починал: 28 май 1972
Париж, Франция


––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Джордж VI


Джордж VI 

Джордж VI (Албърт Фредерик Артър Джордж Уиндзор) е крал на Великобритания, Ирландия, на британските доминиони и последният император на Индия. Роден е на 14 декември 1895 г. Царува от 11 декември 1936 г. до своята смърт.

Като втори син на крал Джордж V, не се очаква той да наследи трона и прекарва ранните си години в сянката на брат си Едуард, принц на Уелс. Служи в кралския военно-морски флот по време на Първата световна война. На 26 април 1923г. се жени за Елизабет Боуз-Лайън и двамата имат две дъщери – Елизабет, която го наследява на трона като кралица Елизабет II и Маргарет.

След смъртта на баща му крал Джордж V през 1936 г. на трона се качва брат му Едуард. След по-малко от година Едуард заявява намерението си да се ожени за разведената американка – Уолис Симпсън. Британският премиер Стенли Болдиун съветва Едуард, че по политически и религиозни причини не може да остане крал ако се ожени за Симпсън, която има вече два развода. Тогава Едуард абдикира, за да се ожени и така брат му, Джордж VI се качва на трона като третия монарх от династията Уиндзор.

До 30-годишна възраст Джордж страда от заекване, което засилва стеснителността му. Терапевтът Лайнъл Лог му помага да се излекува от заекването.

Скандалът относно абдикацията на Едуард VIII, прави авторитета на короната най-нисък от времето на възкачването на Виктория на престола. Абдикацията е засенчена от работите в Европа, която е все по-близко до нова голяма война. На 1 септември 1939 г. Великобритания и Франция обявяват война на нацистка Германия. Джордж, следвайки примера на баща си, посещава армията, фабриките за муниции, пристанищата, както и градовете, засегнати от бомбардировките, за да повдигне бойния дух на населението. Когато нацистите бомбардират Лондон, кралското семейство остава в Бъкингамския дворец. Елизабет, съпругата на Джордж VI, е наречена от Адолф Хитлер „най-опасната жена в Европа“. Джордж постоянно държи револвер в кабинета си и заявява, че ще защитава Бъкингам до смърт. За щастие не се стига дотам. Действията на краля и кралицата по време на Втората световна война помагат много за възстановяването на позагубения престиж на монархията.

Още през 1941 г. Джордж предсказва трудностите, които ще настъпят след края на войната. През 1945-1950 г. лейбъристкото правителство на Клемънт Атли национализира Националната банка на Англия, както и редица индустриални предприятия. Преобразуването на Британската империя в многонационална общност обезпокоява чувствителния крал. Политическата криза, както и икономическите трудности в следвоенните години изтощават физически и емоционално крал Джордж.

Умира от коронарна тромбоза в съня си на 6 февруари 1952 г.

Крал Джордж VI е наследен на трона от по-голямата си дъщеря Елизабет ІІ.

Роден: 14 декември 1895
Сандрингам, Великобритания
Починал: 6 февруари 1952
Сандрингам, Великобритания

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Елизабет II

Елизабет II 

Елизабет II (на английски: Elizabeth II), пълно име Елизабет Александра Мари (Elizabeth Alexandra Mary) е кралица и държавен глава на Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия и на 15 страни от Британската общност (включително Канада, Австралия и Нова Зеландия). Тя е глава на Британската общност, върховен управител на Англиканската църква, главнокомандващ британските въоръжените сили и лорд на Ман.

Елизабет II е родена на 21 април 1926. Тя е по-голямата от двете дъщери на Джордж VI и Елизабет Боуз-Лайън. През 1947 г. се жени за далечния си братовчед — Филип Маунтбатън. Двамата имат четири деца: Чарлз (принц на Уелс), Принцеса Ан, Принц Андрю и Принц Едуард. Елизабет управлява от 1952 г.

След двете световни войни монархията като институция почти изчезва в Европа. Остават 10 монархии, 7 от които се намират в роднински връзки с Елизабет. Елизабет е най-пътуващият държавен глава в света. Тя одобрява превръщането на империята в общност, казвайки, че това е „изгодна и цивилизована метаморфоза“. Неделимостта на короната е изоставена през 1953 г. и титлата „глава на общността“ е прибавена към многобройните титли на кралицата.

Пътуванията на Елизабет ѝ печелят любовта на поданиците ѝ. Тя е посрещана с топлота и ентусиазъм при всяко свое посещение извън Англия. Елизабет остава основната връзка между страните в Британската общност.

Елизабет успява да държи обществеността на разстояние от личния си живот. Тя е първият монарх, който изпраща децата си в интернати, за да ги спаси от вечно дебнещите медии. Има силно развито чувство за дълг и прилежност и ръководи умело и ефективно кралските дела. Нейните познания относно световната обстановка са толкова големи, че Уинстън Чърчил заявява при оттеглянето си: „Аз несъмнено ще съветвам моя наследник да си подготвя домашното старателно преди аудиенция при кралицата“. Чърчил е бил министър и премиер при четирима монарси и е впечатлен и възхитен от знанията и остроумието на Елизабет. Тя притежава чувство за хумор, което ѝ помага да се държи достойно в обществото.

Родена: 21 април 1926 г.  (на 85 г.)
Лондон, Англия

Вашият коментар

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: